Илюзията за всемогъщество

В детската психология първите седмици след раждането са считани за момента на
най-голяма зависимост на детето от неговата майка, поради нуждата от майчините
грижи. „Илюзията за всемогъщество” е феномен, който е характерен за началото на
живота и постепенно преминава в адекватно възприемане на реалността и в крайна
сметка в откриване на обектите. Американският психолог Доналд Удс Уиникът изучава
тази илюзия за всемогъщество, която според него стои в основата на креативноста.

Същността на феномена е в илюзията на бебето, че създава (например) гърдата (като
под гърда се разбира цялата съвкупност от майчини грижи), и именно тук е
парадоксът, който детето по естествен начин приема: гърдата може да се създаде
само в степента, в която тя вече е там, което ще рече: „майката я слага точно
там, където детето да може да я създаде, и в точният момент”. Следователно
„достатъчно добрата майка” е тази, която на този етап от живота позволява на
своето бебе да изживее напълно тази илюзия, адаптирайки се почти по съвършен
начин към неговите потребности. Като прави това, майката запазва и „чувството за
продължителност на съществуването” на бебето, което според Уиникът е основно:
всяко едно отлагане в удовлетворяването на потребностите въвежда прекъсване в
този континуум, принуждавайки детето да реагира на това нахлуване на външния в
неговия собствен свят; твърде честите прекъсвания и тези, които провокират твърде
интензивна дезадаптация, представляват заплаха за унищожаването на детския Аз; за
да го предпази, детето се опитва да реагира все повече и повече на исканията на
майката, а не на своите собствени, като при това съществува и риск да развие
впоследствие един „фалшив Аз” , или личност, която се характеризира с прекалена
конформност спрямо желанията на Другите.

Именно в тази степен, в която кърмачето е в състояние най-напред да изживее
напълно примитивната илюзия на всемогъщество, майката би могла постепенно да я
разруши, т.е. да доведе детето до откриване на реалноста, а впоследствие и до
осъзнаването за самастоятелното съществуване на обекта. „Достатъчно добрата
майка” благоприятства развитието на детето, като престава да му се посвещава
изцяло и знаейки как да го фрустрира в степента, в която то е в състояние да
понесе фрустрацията. Прекомерните грижи и прекаленото подтикване от страна на
майката поддържат детето в една особена симбиотична връзка с нея и в плен на
илюзията за всемогъщество, като му пречат да се разграничи от обекта.

По време на този преходен етап между все още не-разграничаване и разграничаване
на субекта от обекта, на Аз-а на детето от „нещата“, се формира това, което
Уиникът описва под названието „преходни феномени и преходни обекти” , които
определя като „ междинна област на опит, към която имат принос едновременно
вътршната реалност и външния свят”. Преходния обект – ъгълчето на легълцето или
завивката, парче плат, мечето и т.н.-към които бебето силно се привързва и към
които прибягва към времето на заспиването, или в моменти, когато се чувства
нещастно: това е първото „притежаване на не-Аз”; преходния обект не е изцяло
външен, но детето вече не го преживява и като част от самото себе си- той се
разполага в една междинна зона между външно и вътрешно, едновременно вътре и вън.

В определен смисъл преходния обект е заместител на майката, но както подчертава
Уиникът, той не е самата майка и това е от съществено значение. Това означава, че
едно преходно пространство се установява между майката и детето, и то се превръща
в „пространство на метафорично свързване”. В сравнение с първичната илюзия, която
не предполага никаква дистанция, никакво пространство между майката и детето
(гърдата не може да бъде създадена, освен ако не е вече там), тук има използване
на илюзията, което ще рече създаване на една „нова форма на съединяване”, тоест
използване, която според Уиникът е отправната точка на символичното в играта и в
артистичното творчество.